Разкази

                                                               Писмото

„Смъртта е проблем на живите“ – Калоян бе чул някой да казва това преди години, но не си спомняше кой, а и тогава не му звучеше особено смислено. Сега, едва след като навърши 33, една година след смъртта на баща му и три след тази на майка му, сам стигна до същото заключение. Най-големият проблем беше, че родителите му му липсваха ужасно и не намираше лек за това. Проблем бяха и празните стаи в бащиния му дом – тъмни, студени и тихи. Потискащо тихи! Бреме бяха и всичките дрехи, обувки и вещи из него, които вече не трябваха никому.
      Калоян смяташе, че апартаментът е тънал достатъчно дълго в прах и призрачност и наскоро реши да го продаде. Вярваше, че това ще му донесе поне някакво спокойствие. Успя да уговори оглед с една млада двойка за следващия ден и сега се опитваше да се добере до жилището в този проклет дъжд, за да опакова всичко, което бе принадлежало някога на родителите му. След сделката щеше да продължи по свой собствен път. Или поне такъв бе планът.

Таксито, в което се бе качил преди минути, тромаво си проправяше път в достигналия взривни размери трафик по столичните булеварди. От мислите го откъсна вибриращия в джоба му телефон. Калоян го извади и се загледа в светещия екран, където се мъдреше едно кратко „Мисля за теб“ от Марги. Това го накара да се усмихне. После се присети гузен за Албена, притеснен, че вече минаваше 19:00.

– Може да ме оставиш до блока отсреща – подвикна Калоян на шофьора и измъкна няколко банкноти, за да плати. Сетне грабна купчинката вестници до себе си, стисна ги под мишница и нахлупи качулката на черното яке.

– Спокойна вечер! – пожела таксиджията, когато Калоян се измъкна от задушното купе с лек трясък.

За огромна изненада, входната врата на блока бе претърпяла промени. Сдобила се бе с ключалка, която отвън се отваряше само с ключ, какъвто той нямаше. Без да се колебае, се обърна към таблото със звънците и с три кратки натискания позвъни на номер 6. Минута по-късно се открехна един от прозорците на остъкления балкон на втория етаж и дрезгав мъжки глас се провикна:

– Ако търсите Стойчо, да знаете, че не си е вкъщи!

– Чичо Митко, аз съм – Калата! Нямам ключ за тая пуста врата – вдигна глава нагоре Калоян и няколко капки дъжд наръсиха лицето му.

– Така кажи, бе, момче! Ей сега ще сляза да ти отворя – отвърна бащата на Стойчо, приятеля му от детинство.

След цяла вечност вратата проскърца и на прага ѝ застана попрегърбен старец с плетен елек и бяла, прилежно сресана коса.

– Какво те води насам в тоя дъжд, синко? – с усмивка го посрещна съседът.

– Имам да посъбера още няколко сервиза и да организирам кашоните с дрехи и вещи на нашите. Мисля да ги оставя на село, ако някой има нужда от тях – кисело се усмихна Калоян.

– Каза ми Стойчо, каза ми… Намислил си да продаваш жилището. Много тъжно ми стана, като научих – потупа с ръка рамото на Калоян, който избягваше погледа му, докато влизаше покрай него. – Сигурно същото ще направи и моят син някой ден, затова не те съдя – измъчено добави старецът. – А някога, като купувахме това жилище, с леля ти Спаска си мислехме, че тук ще пораснат и внуците ни.

– И аз не го бях планувал така преди, но сега имам други намерения. Остани си със здраве, чичо Митко – пожела Калоян и се заизкачва по стълбите.

Решението му ставаше все по-трудно. А срещайки комшиите – направо невъзможно. И все пак бащиният дом не му носеше никаква радост от години. Натрапчиво напомняше за онова, което вече липсваше в него.

Стигна на етажа, открехна входната врата и щеше да събуе калните обувки пред прага, но се опомни, че отдавна няма кой да му се скара, и ги изхлузи небрежно в коридора. Тъкмо беше затворил вратата, когато на нея се почука настоятелно. Не се изненада да види леля Веска, приятелка на майка му.

– Калоянчо, ти нямаше ли да ми се обадиш, че си тук? – с нацупени по детски устни го гледаше старицата.

– Ама как ме усети, лельо Веси? – искрено се усмихна той и се приведе да я прегърне. Кокетната възрастна жена смени изражението с друго – усмихнато и ведро, а очите ѝ грейнаха от вълнение.

– Така ти се радвам! Минавай по-често, бе, момче, защо се позагуби? – запита жената, макар чудесно да знаеше отговора. И тъкмо щеше да си тръгне, когато се присети какво държи в джоба си. – Ааа, чакай, аз за друго дойдох. Една красива жена остави това за теб – изгледа го изпитателно, докато му подаваше пощенски плик.

– Нима? – повдигна вежди той. На плика пишеше само „За Калоян от Ралица“.

– Хайде, хайде! Ще излъжеш, че не знаеш коя е тази Ралица ли? Майка ти и баща ти, лека им пръст, не са те възпитавали така! – нахока го майчински, сетне се обърна. Махна с ръка, все едно казваше „Говори ми ги тия!“, и се отправи към отсрещния апартамент, дърдорейки под носа си.

– Честно, лельо Веси, не познавам никаква Ралица! – извика подире ѝ ухилен Калоян, докато наблюдаваше как приятелката на майка му затръшва вратата. Със сигурност го обвиняваше, че има афера с авторката на писмото.

За 30 години тук почти нищо не се бе променило. Старите комшии си бяха все същите – остроумни, докачливи, поучаващи, угрижени за съседските деца като за свои. Дълго се разколебаваше да продаде апартамента, защото повече нямаше да вижда тези сърцати хора. Но годините, в които домът му беше изпълнен със живот и смях, бяха далеч в миналото. Нямаше ги обичайните сбирки на кафе на майка му с леля Веска и с останалите комшийки у тях в съботните сутрини. Нито бръмчащия телевизор привечер, пред който баща му задрямваше. Един дълъг епизод от живота на Калоян отиваше към своя край.

Съвсем друга бе ситуацията с жилището, което наеха с Марги преди няколко години в една новопостроена сграда. Не познаваха и не общуваха с никого от съседите. Повечето дори не го поздравяваха, ако той пръв не ги поздравеше. Никой не се интересуваше от тях, което в общи линии си беше плюс, но сега усети, колко му е залипсвало това внимание. Пропъди обзелото го за миг колебание и след като метна мокрото яке на една от закачалките в антрето, се отправи към кухнята. Бе обещал на Марги да се прибере до 21:00.

Остави купчината вестници върху кръглата маса, чиято бродирана покривка майка му постилаше след ядене. Заряза и писмото там, не проявяваше никакво любопитство към него. Сетне домъкна от дневната няколко празни кашончета и започна да вади сервизите за хранене. Между всеки две чинии поставяше по парче вестник, а когато запълнеше някое кашонче, драсваше отгоре кратко описание.

Към 20:00 рафтовете вече бяха оголени, вещите –  опаковани, дрехите от гардеробите – сгънати надве-натри в по-големите кашони и запечатани с тиксо. Необичайните действия усилиха още повече тягостното усещане. Празните шкафове сякаш му крещяха от безсилие. Само едно място остана недокоснато. На шкафа със стъклена вратичка в трапезарията, до една от стените, стоеше в рамка ликът на Богородица с Младенеца в ръце. До иконата имаше няколко недоизгорели свещи, които майка му палеше всяка вечер, когато се молеше. Това кътче ѝ принадлежеше и към него не проявяваха интерес нито той, нито баща му, още откакто се помнеше.

Като малък доста се дразнеше, защото майка му, която по принцип му обръщаше всеотдайно внимание, се разсейваше и натъжаваше до неузнаваемост, щом дойдеше време за ритуала ѝ. Калоян дори беше приел, че религията е нещо тъжно. През годините обаче се примири с това мимолетно отсъствие на майка си от живота им и все по-малко се терзаеше. Дори сега, дълго след нейната смърт, всичко си стоеше така, както го помнеше.

Калоян си имаше удобен подход към нещата от миналото – приемаше за нормално всичко около семейството си. Важното беше, че винаги се бе чувствал обичан. Но за липсата на родителите си все още търсеше решение. Искаше само да се отърве от сивата празнота, която те оставиха след себе си и която помрачаваше светлите му спомени с тях.

Докато баща му бе все още жив, Калоян имаше щастието да срещне Маргарита. Тя знаеше как да го накара да се усмихва и изпълваше живота му със смисъл. Също така подкрепяше желанието да започнат начисто, в ново жилище.

Когато и последният кашон бе запечатан, Калоян се върна в кухнята, взе телефона и бе готов да повика такси за вкъщи. Тогава пощенският плик пак се мерна пред очите му. Този път нещо в почерка го привлече. Начинът, по който бяха засукани буквите, подсказваше, че жената едва ли е по-млада от него. Специфични извивки от отминала епоха… Посегна и без каквито и да е очаквания скъса запечатания плик. Отвътре изскочиха не един, а цели три листа, изписани от двете страни.

– Какво, по дяволите, е това?! – измърмори и както си беше на крак, зачете първата страница.

Здравей, Калояне! 

А мислех, че никога няма да кажа „здравей“ и ще оставя нещата да си продължат така, когато преди седем години научих за теб. Тогава разбрах кой си и откъде са корените ми… Но нека започна отначало, пък ти прецени как да постъпиш.

Казвам се Ралица Асенова и отраснах в дом, като много други деца, които не бяхме осиновени, и на 18 години поех по своя път. Но не мисли, че се оплаквам. Завърших гимназия с отличен успех, а след това си намерих и работа. Срещнах прекрасен човек, с когото да споделя живота, и сега с мъжа ми си имаме и дъщеричка. Постигнах всичко, за което мечтах! Въпреки това нещо в мен все ме караше да се чудя откъде идвам, коя е майка ми и защо ме е изоставила. Обещах си, че каквото и да открия за нея, няма да я съдя. Предполагам, че е имала своята причина, но исках поне да знам коя е. И научих от жените в селото, от което е казала, че идва. Документите, с които се сдобих след време, потвърдиха същото – моята майка… е и твоята! Оказа се, че имам брат! Но само толкова знаеха жените от село за живота ѝ.

Калоян се отпусна на най-близкия стол. Ръцете му вече трепереха и положи неимоверни усилия да уталожи урагана от мисли, да укроти сърцебиенето си и да продължи да чете. Изглеждаше като да става въпрос за някой друг, а не за онази, която го бе родила. И колкото и съмнително да звучеше всичко това, той изпитваше огромно желание да дочете написаното.

Първоначално бях объркана – оставила е мен, а е отгледала син. Но после събрах две и две и стигнах до извода, че по-вероятно е да не сме от един и същи баща. Затова никога не я потърсих приживе. Реших, че е по-добре да запазя тайната ѝ и да не обърквам живота и семейството ѝ. Тя ако е искала, е щяла да ме потърси, нали?!

– Боже! Какво си направила, майко?! – изруга Калоян и пусна писмото на масата. Стана и започна да се разхожда из апартамента с ръце на главата. После се върна бързо в кухнята и обърна на следващата страница.

Не я съдя. А и получих каквото исках. Разбрах и това, което не знаех – коя съм и откъде идвам. Приемам, че това е нейната съдба. Но аз и ти… пред нас все още има много време, което да извървим.

Дълго мислих и прецених, че трябва да знаеш истината и да вземеш своите решения. Ще те разбера, ако не искаш да се срещнем, но и ще съм невероятно щастлива, ако пожелаеш обратното. Аз съм убедена за себе си и знам, че в моя живот има място и за теб.

Често се питам какъв си. Имаш ли семейство? Приличаме ли си? Толкова много въпроси, колкото много са и отговорите там някъде…  

Сълзите на Калоян вече замъгляваха погледа му. Оставаше му още една страница, но нямаше повече сили и заряза писмото недочетено. Една конкретна част от неговото детство се открои сега и пасна идеално в цялата картина. Студена вълна обля тялото му при това прозрение. С тежки и плахи крачки влезе отново в трапезарията, сетне се обърна и като вкаменен застана пред иконата на витрината:

– Чула си молитвите ѝ. Не знам как, но Ти си чула нейните молитви, а аз все се чудех за какво толкова Те моли…

Минаха няколко минути, в които Калоян си припомни как вечер след вечер майка му стоеше тъкмо на това място, където беше и той сега. Запита се какво ѝ е струвало да пази тази тайна през целия си живот. Но явно никога нямаше да научи.

Приседна в края на кушетката и прекара там неопределено дълго време в размисли. Домиля му, като се сети как леля Веска бе описала жената като красива. Може би Ралица приличаше на майка му на младини? От тази мисъл не му стана тъжно, напротив. Само от него зависеше дали това, че Ралица носи част от корените му, щеше да му напомня с тъга за майка му. Осъзна, че тъгата има едно особено свойство, когато се настани в душата ти, но само от теб зависи дали ще ѝ го позволиш – да се проектира върху общите спомени и снимки, върху дома, който обичаш..

– Какъв глупак съм! И каква грешка щях да допусна само – извика Калоян за пореден път тази вечер и се отправи към кухнята с нов прилив на енергия. Набра номера на такси и издиктува адреса, на който да го откарат. Грабна недочетеното писмо, сгъна го и го пъхна в задния джоб на дънките си.

От купчинката с кашони взе онзи с надпис „Сервиз за кафе“ и излезе забързан от бащиния си дом. С няколко ведри крачки стигна до отсрещната врата и почука припряно. Леля Веска се показа, а той, без да губи време за излишни обяснения, ѝ подаде кашона.

– Ама какво е това? – отрони тя, но като прочете надписа, се усмихна с нежност.

– На теб ще ти свършат повече работа! – отвърна с пресипнал глас Калоян и заслиза по стълбите.

Поредното задушно такси. Настанен на задната седалка, Калоян позвъни на Марги и нервно зачака тя да вдигне.

– Не слагай Албена да спи. Закъснявам, но имам нужда да я прегърна – примоли се той на съпругата си.

Маргарита отвърна нещо през смях, но той я прекъсна.

– Не, не, не съм пиян! Това пък откъде ти хрумна? Аз… искам само да ѝ кажа колко много я обичам. И знаеш ли, любов, мисля, че знам къде искам да порасне дъщеря ни – добави развълнуван – наблизо има и добро училище… Много неща ще ти разказвам. А още повече предстои да разбера самият аз – изрече и затвори. Облегна се и въздъхна тежко, загледан навън.

През изминалите два часа дъждът беше понамалял, но продължаваше да мокри прозорците, размазвайки реалността. Светлините на нощния град и скоростта, с която таксито се носеше сред тях, му припомниха за смесицата от страх и щастие, която го обземаше като дете на въртележката в лунапарка. Връхлетя го и сега, след толкова години. Страх – от решението да се научи да съжителства с тъгата. И щастие – понеже повече нямаше да бяга от нея и от корените си. Бе отворен да посрещне онова, което му е подготвил животът.

1 декември 2023г., София

Борислава АНТОНОВА