За мен
Как бих представила себе си и как се стигна до моя роман?
Първото от три деца съм, родена в мразовит януарски ден, когато снегът в Благоевград е стигал до коленете на хората, но това не е спряло родителите ми, водени от суеверия, да вървят пеша от вкъщи до родилното в града. Израснах в семейство на майка родом от града и баща от малко село и имах привилегията още от дете да се потопя в два различни свята – в единия градските ми роднини шиеха дрехите и обувките си по поръчка и поръчваха мебелите си от далечни места, а в другия родителите на баща ми отглеждаха всевъзможни култури и безброй животни. Така неусетно се привързах и към градските удобства, както и към селската идилия и труд под тоновете чист въздух и жарко слънце.
Почти не се застоявах у дома. Винаги бях навън с децата от квартала или пък роднините ме замъкваха със себе си навсякъде, за да облекчат поне малко майка ми, когато брат ми и сестра ми бяха още съвсем малки. Това беше и времето, когато всички те се опитваха да ме научат на онова, което умееха.
Но най-прекрасно си оставаше времето, което прекарвах със семейството си – отправили се към някоя морска почивна станция или натоварени в москвича, изкачвайки планинските релефи, където къмпингувахме край огъня и спяхме на палатки, а на сутринта беряхме боровинки в хладните недра на гората.
Това бяха едни други времена. Времена, различни от тези, в които израстват моите деца. През 80-те и 90-те ние всички имахме сходно детство. Бяхме енергични, общуващи и щастливи, макар рафтовете в магазините да бяха полупразни. За щастие, ние нямахме никаква представа, че през 21-ви век ще има стотици видове шоколад, и се радвахме искрено на всичко, което получавахме.
За писането като хоби?
Още през ученическите си години усещах нуждата да пиша, за да превръщам чувствата в думи, които, прочетени, агрегират отново в чувства. Усещах я след всяко прочетено произведение, написано от Иван Вазов, Димитър Талев или някой друг български възрожденец. Винаги съм мислела, че хората, които обичат да четат, обичат и да пишат, но с годините разбрах, че това не е задължително и повечето хора просто обичат да четат. Въпреки това пишех рядко. И така, докато не бяхме затворени, заради ковид пандемията. Тя се случи една година, след като бях загубила баща си – моя супермен. Тогава нуждата да пиша стана непреодолима. Плод на тази нужда е дебютният ми роман „Щастлив съм“, който преплита мои детски спомени и персонажи от моя живот с разбирането и усещането ми за осиновяванията по онова време.
Отварянето на тази капсула на времето вероятно ще отключи във вас собствените ви спомени от вашето детство. И ако това не е пътуването във времето, за което мечтаехме като деца, няма какво! Затова, бъдете подготвени!
Борислава Антонова